Категория: SELF HELP

Ти си специален, уникален и много значим.
Повечето от нас не го знаят. Други го мислят, но не вярват в него. Някои от хората не успяват да го прозрат до края на живота си. Последното е много тъжно, тъй като един такъв живот преминава в постоянни битки между желанията на сърцето и изискванията на ума; между търсенето на одобрение от другите и мечтите на вътрешния ни Аз; между онова, което искаш да Бъдеш и другото, което смяташ че се иска от теб.
Всеки от нас се ражда като уникална човешка личност. Аз вярвам в това и се стремя да го пренасям при всеки допир с човешко същество. Виждала съм хора, на които подобна мисъл за самите тях не смее дори да им хрумне. Предпоставките да мислиш така за себе си се раждат още на крехка възраст от отношението на майката към детето. Ако тя показва отношение, което дава на детето сигурност, безусловна любов и окуражаване, то ще израсне, смятайки себе си за уникална и значима личност. Обратното превръща детето в плах, неуверен възрастен, който се стреми да се хареса на другите цял живот. Ако ти си от вторите, не е късно да промениш начина, по който мислиш за себе си. Важното е само да го искаш.
Как?
1. Поставяй себе си на първо място – никой друг няма да го направи вместо теб, не чакай.
2. Обичай се – започни първо да се приемаш, после да се харесваш и накрая си дай безусловна любов.
3. Прощавай си – никой не е съвършен, това е субективно понятие. Всеки от нас прави грешки и това не значи, че си лош или неспособен.
4. Вярвай си – ти си човекът, който знае най-добре от какво има нужда и как да стигне до него. Ти си експерта в собствения си живот.
5. Задоволявай потребностите си – без да мислиш, че това те прави егоистичен или саможив. Никой друг не знае точно от какво имаш нужда.
6. Благодари – за всичко, което имаш, правиш, обичаш и желаеш да постигнеш.
7. Възнаграждавай се – спри да чакаш другите да те одобрят и оценят. Не можеш да се докажеш на целия свят и няма нужда.
8. Наслаждавай се – не е нужно да се притесняваш за всичко. Остави нещата в ръцете на Вселената и те ще се случат. Няма нужда ти да контролираш всичко.
9. Усмихвай се – щастливите хора живеят по-дълго, по-здрави са и са по-доволни от живота.
10. Гледай на другите като на специални, уникални и значими. Те са такива, всеки от нас е такъв.

Изкуственото прекъсване на бременността винаги е било оспорвана и коментирана тема. Заклеймявано от църквата, отричано от някои правителства и закони и предизвикващо споровe в лекарското съсловие навсякъде по света. И някъде между всички тези полемики остава на заден план самото преживяване и онзи, който е подложен на него. Жената и това нейно решение, както и последиците от него върху психическото и емоционалното й състояние не са приоритет нито на църквата, нито на правителствата, нито дори на лекарите. Тя остава сама с решението си и с последиците от него, които често са за цял живот. И тук нямам предвид неблагоприятните медицински прогнози, ако по време на аборта възникнат усложнения. Имам предвид усещанията, мислите и чувствата – пораженията, които това решение оказва върху жената завинаги. Онези едва забележими пукнатини в емоциите й, които остават за цял живот. Белезите, които остават в душата й и които тя не смее да изложи на показ и пред най-близкия си човек.

За повечето от мъжете онова, което ще кажем тук ще остане неразбрано. Може би за някои жени също. За някои хора аборта е просто медицинска процедура, като операцията на апендицит например. Как обаче го преживява една жена, преди да вземе решение да прекъсне бременността си и след като го изпълни? Независимо дали е на 17 и таткото е неизвестен или е  на 40 и вече има две щастливи и усмихнати деца.

В психиката и ценностната система на жената е заложено да дава живот. Още от детските си години всяко момиченце притиска нежно куклата до себе си вечер преди да заспи и подтиска собствения си страх от тъмното с желанието си да успокои някой друг, по-важен от нея. В юношеството осъзнаваме, че вече можем да даваме живот и в повечето случаи търпеливо изчакваме момента, в който ще станем майки. Това е част от мисията на жената и нещо, на което е способна единствено тя. Случва се обаче този момент да не настъпи тогава, когато си го планирал или да се появи в неподходящо за теб време. Независимо от етапа на живота, в който стигнеш до подобна дилема, болката и въпросите, които те измъчват са едни и същи. „Правилно ли постъпвам?”

Доста често разумът и сърцето дават различни отговори на този въпрос. Ако с разума осъзнаваш, че това е най-доброто решение, това не пречи на сърцето да усеща самият акт като някаква форма на предателство. Ако разума ти е убеден, че трябва да мислиш за собствения си живот, сърцето нашепва, че правиш едно малко убийство. Ако изпитваш облекчение, че си се справила с това, в сърцето си изпитваш срам от тази скрита постъпка. Някои жени продължават да съжаляват за това години след като вече е минало. Задават си въпроса какво щеше да е, ако малкото им момиче или момче имаше братче или сестриче. Въпроси, на които няма как да знаят отговора, защото той е останал някъде в историята преди много време. Въпроси, които всъщност не водят до нищо приятно или ползотворно, просто защото си имал само няколко дни да решиш как да отговориш. А няколко дни съвсем не са достатъчни да вземеш решение, което ще повлияе върху целия ти живот.

Съзнателното прекъсване на бременността е травма за женската психика, и то със сериозен размер. В мислите на жената, направила аборт по свое желание, този акт се разглежда като една малка смърт. Ако аборта е спонтанен и нежелан, загубата на плода се отчита от жената като загуба на живо същество, не просто на бременност. Интересно е, че това се случва в последните няколко века. Преди това е имало времена, в които майчинството и бременността са се разглеждали под доста по-различен ъгъл. До края на седемнадесети век майчинството се е свеждало до износване на плода и раждането му. След това децата са предавани на различни дойки и кърмачки и често родителите им са ги виждали едва при настъпване на юношеството. После изведнъж в обществото са се появили позивите към жената да се върне към изконната си роля и да отглежда децата си сама, да бъде майка. Именно от тогава насам, жената възприема ролята си на майка по съвременния начин. От тогава насам, жената започва да възприема майчинството като изключително важен момент в живота си, своя и на детето си. Под влияние на обществените разбирания майката става майка в истинския смисъл на тази дума, който влагаме днес. По същия този начин обществото ни налага определени разбирания за думата аборт. Да прекъснеш бременността си, означава да направиш грях според църквата и религиозните схващания.  Според останалите майки – да поставиш себе си и своя живот пред живота на бъдещото си дете. Според някои хора – да постъпиш егоистично и себично. Може би всички тези разбирания пречат на жената да изпита именно онова, което самата тя изпитва и мисли за подобна постъпка. Може би всички тези обществени нагласи допринасят за някои от усещанията и мислите, терзаещи жената, изправена пред алтернативата за прекъсване на бременността. В кабинета си съм срещала жени, които след години изпитват вина и съжаляват за това, което са направили. Често тези усещания ни преследват цял живот и носят след себе си или утежняват вече появили се психични проблеми. Карат ни да се чувстваме виновни, прегрешили и нищожни.

В главата ни се появяват мисли като ….” може би не ставам за майка”…, …” може би съдбата ще ме накаже за онова, което съм направила…”, …” може би животът ми щеше да бъде по-различен, ако…”. Най-често срещаната емоция, която изпитва всяка жена, изправена пред аборт е чувството за вина. Усещането, че постъпваш нередно – според обществото, според лекарите, според другите майки… Ако след аборта се появи усещането за облекчение от свършеното, вината се засилва неимоверно. След като изпитвам облекчение, значи аз съм лош човек, значи съм лоша жена и лоша майка. Ако останалите разберат какво си мисля, всички ще решат, че съм лоша. Лоша в този случай е синоним на аморална, лишена от ценности, егоистка, отблъсната от обществото. Това е и основната причина толкова много жени да не говорят за постъпката си и дори да я отричат. Страха от заклеймяване от останалите, страха, че те ще си помислят че ти си лош човек, щом си допуснал това да се случи. Страха от мисълта, че ти си имала избор и си предпочела собствения си живот пред това да дадеш живот на някой друг. Страха от мисълта: в  какво ме превръща този мой избор? Страха от онова, което щеше да е по-различно в живота ти, ако не беше постъпила по този начин.

Истината е, че от подобни мисли не можем да се спасим, поне не веднага. Те са нормална част от преживяванията на всяка жена, която е изправена пред подобна трудна и сериозна дилема. Особено тежко се изживяват при жени, които все още нямат собствени деца и за които майчинството тепърва предстои. Да вземеш такова решение във възраст, в която хората обикновено имат деца е едно от най-тежките преживявания, които поставят жената на изпитание. Доста често се случва жената да направи компромис със собствените си виждания, мечти и цели заради бременност, която е нежелана и не отговаря на нейните представи за развитието й, но заради обществото и времето, тя взима решение, което я поставя в подчинителна позиция. Разбира се, решението на всяка жена е нейно лично право и това е хубавото в държавите, в които прекъсването на бременността, както и нейното износване са възможности за избор. Тогава, когато бременността не е планирана и желана обаче, мислите и усещанията, независимо кое решение избереш, са неизбежни. И в двата случая можеш да се питаш „Правилно ли постъпвам?”, „Това ли е най-доброто, което мога да направя?”, „Трябва ли…?”. Позволяваме на всички тези въпроси да ни наслагват чувство за вина, сякаш живеем във времена, в които ще ни убият с камъни, ако вземем решение, което устройва нас самите. Сякаш ние самите обезценяваме правото си на избор и приемаме да сме първо майки, и после жени. Сякаш даваме правото си на избор на обществото и приетото от него мнение, и лишаваме себе си от собствените си права. Правото да бъдем жени, да бъдем майки, да бъдем хора.

Решението е изключително важно – то носи след себе си толкова различни перспективи и толкова много вероятности. Толкова промени и възможности… Всяка жена трябва го вземе за себе си. Понякога краткия срок съвсем не е достатъчен. Понякога каквото и да решим, мисълта за него ни преследва през целия ни живот. С този кратък обзор моята цел беше да ти дам усещането, че ти не си сама във всичките тези мисли и колебания, независимо от решението, което вземаш.

Повечето от нас са виртуози в това да си почиват. Петте минути за цигара в офиса за тях са 15 минутна почивка, обяда се превръща в едночасов отпуск, а събота и неделя са цяла ваканция. Тези хора наистина се наслаждават на свободното си от работа време и там, където не го намерят, сами си създават условия за почивка. Някои казват за тях, че се скатават. Има обаче и други – хора, които не умеят да почиват. Хора, които мислят за работа със събуждането сутрин, проверяват служебните ангажименти дори и в неделя и носят компютрите със себе си по време на лятната почивка. Работохолиците имат една съществена обща черта помежду си и именно тя ги кара да поставят работата на едно от първите места в приоритетите си. Доста често работата за тях стои не само високо в йерархията на ценностите и важните неща, а задминава дори семейството и любимия човек.

Работохолизмът се среща по-често при мъжкия пол и сравнително по-рядко при женския. Тъй като обществено приетите условия в сферата на кариерното развитие доста се промениха още в края на миналия век, напоследък все повече жени се превръщат в работохолици. И това е абсолютно нормално с оглед на всички очаквания, които обществото възлага на женския пол. Да си работохолик обаче съвсем не означава просто да обичаш да си вършиш работата и това да ти носи удоволствие. Означава да се събуждаш нощем и да обмисляш работните планове за следващия месец; да вечеряш пред компютъра, докато вършиш неща, които би могъл да оставиш за утре сутринта; да нямаш необходимото търпение да изчакаш събития, които отнемат чисто технологично време и да си казваш, че докато „сделката” не стане, ти няма как да бъдеш практически спокоен.

Обикновено хората поставят на първо място в приоритетите си семейството, децата, любимия човек. Хората, за които говорим тук, доста често поставят професионалното си развитие пред всичко това. За тях плановете от сферата на кариерата са на първо място и понякога всичко останало е само притурка към професионалното им развитие. Ако някога сте се улавяли, че докато планирате с половинката си почивка на романтично място изпитвате вина, че няма да сте на работа и страх, че нещо в офиса ще се провали докато вас ви няма, значи тази статия е за вас.

Обикновено работохолиците свързват самооценката и удовлетворението от живота си с работата. Ако всичко е наред на работното място, те се чувстват добре и са удовлетворени от живота си дори и връзката им да се разпада. За тях в пирамидата на потребностите професионалното развитие стои най-напред и то е определящо за тяхното самочувствие. В характера на работохолиците можем да търсим усещане за всемогъщество и висока отговорност поне по отношение на работата. По същество те са ориентирани към постиженията личности, които оценяват себе си по това как работят и какви успехи имат на работното си място. Как обаче да помогнем сами на себе си, ако имаме този проблем или да противодействаме на него, ако е свързан с половинката ни или с друг любим човек?

Сред основните страхове, които съм чувала от работохолици са: … в офиса няма да се справят както трябва….; …. ами ако изникне нещо важно….; …. това има краен срок….; ….ако аз не съм там, кой ще свърши моята работа…; … не мога да си почивам, ако не съм довършил работата си… и т.н. Истината е, че работата в повечето случаи върви и без вашето присъствие, а веднага след като довършите нещо, изниква друго и така може да отлагате почивката си до безкрай. На първо място си задайте въпроса: Наистина ли нещо ще рухне, ако вас ви няма една седмица или няколко дни? Реалистичния отговор във всички случаи би бил отрицателен. Ако в екипа около вас има хора, които си вършат работата нищо не би могло да рухне. Можете ли да реагирате от разстояние, ако има някаква спешна нужда от вас? В ерата на съвременните комуникации всеки би могъл да върши работата си от другия край на света. Можете ли да намерите нещо привлекателно в живота си извън работното място? Може би интересна книга, усмихнати моменти с половинката си, или просто пълноценен релакс на плажа. Ако все пак се чувствате зле и изпълнени с вина, че почивате, вместо да си вършите работата, си задайте въпроса кой ви е научил на това? Може би единият родител в семейството е бил вечно на педал и за него работата е била на първо място, което кара и вас да се чувствате виновни, ако си почивате. А как се чувствахте вие като дете, докато родителите ви поставяха работата си на първо място и искате ли вашите деца да се чувстват по същия начин?

Не на последно място трябва да си зададете въпроса колко време психиката ви и огранизмът ви могат да издържат на това темпо? Обичайно организмът ни има нужда от почивка поне през половината от времето на денонощието. Ако мозъкът ви е непрекъснато зает с планове и страх нещо да не се провали в работата, след известно време ще се появи синдрома на професионалната умора, което е най-лекия проблем, свързан с психическото изтощение. Обикновено човек става по-нетърпелив, сприхав, лесно избухва, става по-агресивен и се дразни от шумни места и разговори. Няма търпение към колегите и подчинените си, дразни се когато нещо не се случва бързо или веднага и пренася всичко това в личния си живот. Започва да избягва близките си приятели и семейството си, чувства се по-добре сам и преди интересните неща и дейности вече не му доставят удоволствие. Доста често се появяват и проблеми със съня. Когато този етап е налице, следващото, което може да се случи са паническите атаки или друг сериозен психически проблем. Подобни проблеми са характерни за хора като работохолиците, които обичат да държат контрола в ръцете си. Паническите атаки и тревожността са именно симптомите, които показват, че губим контрол, което е най-големия страх за работохолика. Подсъзанието ни изиграва шега и въпреки целия стремеж към контрол всъщност ние го губим по време на една паническа атака. И преди да стигнем до подобни неприятни преживявания, можем ли да вземем контрола в свои ръце и да си дадем почивка?

Наистина ли е лошо да бъдеш егоист?

Егоист в ежедневието ни звучи като обидна дума. Доста често го използваме като нарицателно за някого, който мисли само за себе си. В работата си непрекъснато  срещам хора, за които егоизмът е нещо лошо. Хора, които поставят всички изисквания и желания на партньора, роднините, приятелите пред своите собствени и обикновено се чувстват длъжни да постъпват така. Някой ще каже, че това е обичайно, ако искаш да имаш хармонични отношения с околните. Така ли е наистина или има и други гледни точки за егоизма?

Всеки от нас може би си спомня думите на майка си от първите детски години: Хайде, не бъди егоист, дай на сестра си парченце шоколад, тя също е дете…. После същото се получава и с децата на детската площадка – трябва да им даваш играчките си, защото иначе те няма да играят с теб, да поканиш и онова невъзпитано момче на рождения си ден, за да не се чувства изолирано и т.н и т.н. Вече като юноша в автобуса задължително трябва да отстъпиш мястото си на онази не толкова възрастна дама и веднага след това идва момента, в който ти се съобразяваш с приоритетите на партньора си вместо да направиш онова, което на теб ти се иска….

В основата на пренебрегването на собствените желания с цел да угодиш на другите около теб стои начина на възпитание – така са ни учили още от деца. Да постъпваш по различен начин и да поставяш на първо място собствените си желания е егоистично, себично и неприемливо в съ-жителството с други хора. Къде е обаче невидимата граница между това просто да се съобразяваш с останалите около себе си и това да живееш живота си по техните правила и желания?

Обикновено хората се разделят на два типа – хора, които са изключително съобразителни и хора, които изобщо не познават съобразителността. За първите е недопустимо да не се съобразяват с останалите и ако ги попитате защо, веднага ще ви изброят ред причини, които оправдават тяхното сервилно поведение. Така е донякъде, но в действителност това е една сладка и обществено приета заблуда. В основата на това да си съобразителен всъщност стои желанието да получиш одобрението на другите. Веднага след одобрението стои любовта и накрая се крие страха да не бъдеш изоставен и не-обичан. Това са причини, които на пръв поглед бихте отрекли като неверни и абсурдни. Вие не се страхувате, вие просто сте съобразителен, защото така трябва! Така е прието, не можете да живеете само по собствените си желания! И поради всичките ваши доводи в подкрепа на съобразяването понякога се оказва, че животът ви е изцяло подчинен на желанията на другите около вас. Хората, които се съобразяват, до такава степен са подвластни на това да угодят на близките си, че често пренебрегват собствените си желания и стремежи. Склонни са да пропуснат почивката си на море, защото партньорът им е алергичен към слънцето; да спрат да си похапват пица, защото човекът до тях я намира за нездравословна и да започнат да работят в по-малка фирма, тъй като партньорът им страда от прекомерна ревност. Най-често при интимните връзки се получава партньорство между човек, който е силно зависим от съобразяването с другия и човек, който е с по-властна натура и търси някой, който да се съобразява с неговите желания. По-често склонността да се съобразяват се среща у жените и по-рядко при мъжете. Мъжете със склонност към съобразяване обикновено избират по-силни и властни жени и обратното.

Какъв е смисълът обаче да се съобразяваме непрекъснато и във всичко? И какво печелят онези от нас, които не го правят? Печелят това да живеят собствения си живот и да правят онова, което на тях им се иска. Да отидат на кино, щом искат да гледат точно този филм, да прекарват почивката си където те пожелаят и да се развиват професионално именно както те виждат кариерата си. С други думи правят онова, което искат, наслаждават му се и избират сами всичко, което касае техния живот.

Ако всичко това толкова ви плаши, замислете се какво печелите вие, съобразявайки се непрекъснато? Партньорът обича ли ви повече, защото винаги му отстъпвате? Сигурни ли сте, че ви обича точно заради това? А не допускате ли, че понякога се дразни от вашето угодничество, мисли си, че вие нямате никакво собствено мнение и мечтае за някой друг, който поне веднъж ще каже ясно и категорично думата „Искам”? Майка ви ще спре ли да говори с вас, ако й кажете, че този уикенд искате да си починете и ще пропуснете неделния обяд със семейството? Приятелката ви ще се обиди ли, ако й кажете, че вие сте дошли на кино, за да гледате точно този филм и не искате да гледате нищо друго? А възможно ли е в един момент тя да започне да злоупотребява с вас, защото знае, че вие винаги се съгласявате с нея? Някой от всички изброени хора ще спре ли да ви бъде приятел, да ви говори или ще спре ли да ви обича само защото държите на собствените си желания? И ако вие не изпълнявате вашите собствени желания, то от кой очаквате да ги изпълни? Аладин и вълшебната лампа са измислени персонажи, които всъщност се крият вътре във всеки от нас. Искате ли да бъдете Аладин за всичките си приятели и роднини, и да живеете с очакването някой от тях да погали поне веднъж вълшебната си лампа заради вас? Ако вие самите не решите как и кога да си почивате, кой знае по-добре от вас най-добрия начин? Кой е човекът, който толкова добре познава желанията ви, че да ги изпълни по-добре от вас самият? Кой е човекът, който знае какво ви се прави, къде ви се излиза и как искате да прекарате живота си? Кой е Аладин за вас? И нужно ли е да го чакате цял живот, когато можете да извадите вашата вълшебна лампа, да я погалите и да изпълните собствените си желания?

ДА СЕ ОСВОБОДИМ ОТ СТРАХА? МИСИЯТА ВЪЗМОЖНА!

Страхът е онова неприятно усещане, което се появява, когато висиш на въже на 100 метра над твърдата и сигурна земна повърхност. Или при излитането на самолета… Или когато в последния момент друг шофьор на магистралата те засече и ти нямаш време да реагираш и да убиеш скоростта. В този си вид, страхът е нещото, което ни предпазва и служи за задействане на механизмите за самозащита, присъщи за животинския организъм. С напредването на технологиите в цивилизованото общество, реалните физически опасности, които ни застрашават са овладени все повече и на преден план излиза друг вид страх, който сковава мислите ни и ни пречи да живеем както бихме искали. Страх, който не вдига адреналина като при физическата заплаха, но който парализира и ни спира да направим стъпката към мечтите си. Възможно ли е да се освободим от него?

Страх, че на четиридесет няма да успееш да намериш по-хубава работа и това те приковава към досадното и втръснало бюро с кофти шеф и неприятни колеги. Страх от това, че няма да отговориш на нечии очаквания и затова избираш да не предприемаш нищо, защото настоящето ти е познато и комфортно. Страх, че партньорът така или иначе няма да е винаги до теб и предпочиташ да не го допускаш в живота си. Страх, който понякога дори не усещаме, просто правим избори, които ни задържат на същото старо, изгубило очарованието и предизвикателствата си, но познато и сигурно ниво.

Като начало можем да вземем един лист и да запишем на него нещата, които бихме искали да направим или да постигнем. Нов партньор, раздяла, нова работа, по-високо възнаграждение, различен стил на обличане…. каквото и да е. Когато целта е набелязана, разделяме листа отдолу на две колони и в лявата записваме всичко, което според нас ни пречи да постигнем желаното. Сред възможните причини биха могли да бъдат: майка ми няма да го одобри…; вече имам семейство, не мога да рискувам…; прекалено възрастен съм, за да го направя…; никога досега не съм се държал така… и други подобни „извинения”, които обикновено ни се струват непреодолими. Истината е, че това са начините на мислене, които ни предпазват от неизвестното и са остатъците на онзи могъщ фактор, който преди стотици години е имал функцията да опази живота ни от физически заплахи. Днес, когато физическите заплахи до голяма степен са преодоляни, страхът продължава да ни задържа на едно място с помощта на психиката.

И КАКВО ОТ ТОВА?

Когато изброим всички причини, които според нас ни пречат да протегнем ръка към желаното, идва време да ги разгледаме една по една в дясната колона на листа. Избираме първата: майка ми няма да го одобри…. Родителското одобрение е могъщ фактор, който определя избора на детето, но не спира да въздейства и когато детето стане възрастен. И ако родителите не го одобрят, какво от това? Какво ще се случи, ако не получим одобрението им? Отговорът на втория въпрос е особено важен. Запишете го! Ако дадете реален отговор на този въпрос, ще видите, че всъщност нищо страшно няма да произтече от факта, че родителите няма да харесат това или онова. Майка ви навремето не прие и факта, че пропускахте първия час в училище, но какво от това? Всеки родител иска детето му да е щастливо и реализирано, и ако вашата мечта ще ви направи такъв в очите на родителите, то те ще я приемат.

КОЙ ГО КАЗВА?

Причина номер две: Вече имам семейство, не бих могъл да рискувам…. прекалено възрастен съм, за да го направя….

Кой е казал, че семейните или възрастните хора нямат право на риск? Ще отговорите: всички, просто така е прието! Това са стереотипни правила в обществото, които ограничават реализацията ни. Забравете правилата на „всички” и си създайте свои собствени! Оставете „всички” да играят по старите си правила и да живеят сигурния си живот, а вие направете онова, което искате, за да живеете живота, за който мечтаете! В случая е важно да си зададем въпросът: Кои са тези „всички”, определящи това правило? Колко повече от мен знаят те? Колко авторитетни са „всички” в моите очи? Със сигурност ли е вярно онова, което те определят? Знаят ли те повече за мен и за моят живот, отколкото знам аз? Запишете го!

КОЕ Е НАЙ-ЛОШОТО НЕЩО, КОЕТО МОЖЕ ДА СЕ СЛУЧИ?

Причина номер три: Никога досега не съм се държал така…. не съм правил подобно нещо или каквато и да е друга форма на отказ заради елемента на непознатото и неизвестното.  За това „извинение” следва въпросът: Кое е най-лошото нещо, което може да се случи, ако го направя?

Оборете всеки написан отговор с реални доказателства, защото в повечето случаи хората дават на този въпрос нереалистични отговори. Доста често задавайки си този въпрос, виждат, че отговорите им са нелогични и дори смешни. Ако все пак се намери някой смислен отговор, който наистина плаши, задайте въпроса: Случвало ли ми се е същото нещо преди? Ако да – как се справих тогава? Обърнете се към ресурсите, които носи всеки от нас вътре в себе си и които сте приложили в миналото при същия проблем. Запишете ги!

Изписвайки пречките, които ни спират и онова, което ще произтече от тях, ние често виждаме колко нелогични и безсмислени са те. Нещо, което иначе няма как да осъзнаем, тъй като само мисълта за тях ни парализира и ни пречи да действаме. А сега – кое е нещото, което искате да направите, но страхът ви спира?