Категория: Виж повече за

Обсесивно-компулсивното разстройство /за краткост ОКР/ е изключително сериозен психически проблем, който изисква специализирана и бърза намеса. По мое мнение ОКР е едно от най-сложните, продължителни и устойчиви тревожни разстройства. В най-тежките случаи за лечението му е необходима комбинирана психотерапевтична и медикаментозна намеса. Това включва услугите на психотерапевт и психиатър. В по-леките случаи с кратка история е напълно възможно лечението само с психотерапия, без медикаменти.
Поради широкото разпространение и изключителната упоритост на обсесивно-компулсивното разстройство прилагам един разширен модел на симптоматиката при този проблем:

– Прекомерно миене на ръцете и/или тялото; усещане, че ръцете са мръсни /дори и измити преди минути/; страх от заразяване с нещо нечисто и/или опасно, болести, микроби, бактерии;
– Подреждане на предмети от бита по точно определен, строг ред; понякога продължава много време, до получаване на усещането, че вече са „както трябва“;
– Минаване по точно определен ред, тротоар, маршрут, стъпване на определена плочка, шахта, участък от пътя;
– Прекрачване на прага с точно определен крак/отваряне на вратата с точно определена ръка;
– Стереотипни, еднакви движения при изпълняване на обикновени дейности от бита;
– Проверяване на електроуреди, контакти, врати, прозорци по няколко на брой пъти до степен, в която индивида не може да се контролира и да спре проверката;
– Прекомерно чистене и подреждане на дома и личните вещи /при жените/;
– Изпиране на дрехите по няколко на брой пъти под страх, че са били в допир с опасни/заразни вещества;
– Силен, ужасяващ страх от съприкосновение с точно определено вещество, обективно неопасно;
– Силен страх от поемане на храна, която „не е чиста“ или е била в съприкосновение с нещо „мръсно“;
– Докосване на различни предмети и вещи по точно определен брой пъти;
– Броене, цифрови комбинации, повтаряне на определени думи по точно определен брой пъти, начин и последователност;
– Съхранение на ненужни, излишни вещи за дълъг период от време, с идеята, че може да потрябват или че нещо лошо ще се случи, ако бъдат изхвърлени – касови бележки, други листчета с информация, картички и др.;

Компулсивни поведения, с по-рядко проявление, обикновено при ОКР с дълга история:
– Връщане и проверяване при шофиране индивида да не е причинил катастрофа или друга злопулука;
– Компулсивен сърбеж по определени части от тялото;
– Компулсивно докосване на определени части на тялото;
– Избягване на предмети с определен смисъл за индивида – некролози, числа, звезди, кръстове, снимки;

Други симптоми, съпътстващи компулсивните поведения:
– Невъзможност за изпълнение и концентрация в каквато и да е дейност, докато импулса за компулсиране не е задоволен;
– Изживяване на силна, неконтролируема тревожност, граничеща с паника ако няма възможност за изпълнение на компулсията/ритуала или ако някой я прекъсне;
– Повторение на компулсията до степен на емоционално и физическо изтощение, нерядко отнемаща часове;

Индивида има потребност да компулсира с някое от изброените по-горе поведения поради наличието на обсесивни мисли, които могат да бъдат със следното съдържание:
– Идея, че нещо лошо ще се случи с индивида или някой негов близък – обикновено майка, дете, партньор;
– Без наличние на конкретна плашеща мисъл, но с идеята „всичко да е наред“, „да ми върви“;
– Идея или мисъл, че някой близък ще се разболее, катастрофира и т.н.;
– Идея или мисъл, че индивида е опасен за себе си или околните и че би могъл да им навреди несъзнателно или съзнателно;
– Идея, че някои предмети са опасни и индивида несъзнателно може да ги използва и да бъде опасен за себе си или околните;

Обсесивно-компулсивното разстройство може да бъде с преобладаващи обсесии /плашещи мисли/, с преобладаващи компулсии /натрапливи поведения/ , но най-често се среща и с двете. Повечето хора се опитват да се справят сами с тези плашещи мисли и странни поведения, но обикновено не успяват и търсят психологическа помощ на по-късен етап. Важно е да се знае, че колкото по-рано се потърси психотерапевтична помощ, толкова по-добри са прогнозите за лечение и терапия.

–

Защо една майка е загубила дъщеря си на 14-годишна възраст? Как да създадем здрави и устойчиви връзки с децата си? В „Дневникът на Венета“ по  TV7 коментираме лошите отношения между майки и дъщери и как да ги избегнем. Видео тук:

В „Часът на Милен Цветков“ с Искрен Пецов и съпругата му Диди Дрингова коментираме лъжите на първа среща, 08/05/2015 Видео /на 10-та минута от предаването/

Родителството по скайп – как живеят децата, чийто родители са в чужбина, за да работят и да издържат семействата си? Едно емоционално предаване, което не може да Ви остави безразлични. Видео:

Изместват ли социалните мрежи истинските приятелства? – мнението на Лена Лалчева за БНТ

1.Страхът от провал – страхът, че можем да се провалим е най-често срещаната грешка, която допускаме и която ни пречи да постигнем онова, което желаем. Всъщност ако не опитаме, няма опасност да се провалим и да се налага да се справяме с неприятното чувство. Но ако не опитаме, не сгрешим и не се подложим на риск, всъщност няма как и да успеем в каквото и да било, нито да променим живота си. Хората, които опитват и грешат, все някога успяват. По-добре да опиташ и да сгрешиш, което ти дава полезен опит и устойчивост, отколкото да се отказваш поради самия страх. Още повече, че страхът дори не е факт, той е просто усещане.

2.Одобрението на другите – търсенето на одобрение от другите е изначална човешка черта, с оглед на факта, че живеем в социално общество. На практика обаче, не можем да се харесаме на всички, нито пък обратното – не е възможно никой да не ни харесва. Същото важи и за онова, което правим. Ако си добър в нещо и сърцето ти иска да се реализираш в тази област, няма никакво значение какво ще кажат съседите, колегите от университета или дали е престижно или не. Ако в семейството ти има 3 поколения юристи и всички очакват от теб да станеш прокурор, но ти искаш да рисуваш, рисувай! Значи си добър в това!

3.Обвиняването на родителите, партньора, времето, политиката и правителството – любимото извинение на много хора. Ако живеех в друга държава, само ако бях завършил друго училище, ако в България можеше да се реализирам, ако нямаше финансова криза, ако имах по-нормално детство и т.н. и т.н. Да обвиняваш някой за нещо в миналото, което не може да се промени и не зависи от теб е загуба на време и емоции. Да, понякога образованието и законите са различни и не пасват добре на твоята ситуация, но няма как да ги промениш. И това не значи, че трябва да ги използваш за извинение. Много хора се реализират и са щастливи със същите тези закони, образование и са тръгнали със същия фундамент като теб. Всичко това са оправдания – можеш да продължиш да живееш по този начин и да се оплакваш или да го надмогнеш и да направиш нещо!

4.Очакването, че някой друг ще го свърши вместо теб – не, в повечето случаи никой няма да го направи. Ти си отговорен за собствения си живот и никой друг. Обратното е прототип на Снежанка, която вечно чака принца да дойде и да свърши цялата работа, очаквайки от нея само да се усмихва и да украсява масата. Обикновено това е любимото вярване на хора, разчитащи на партньора си – партньора ще харесва до себе си един решителна, самоуверена и със собствено мнение личност, която буди уважението на околните. Да очакваш, че някой друг ще подобри собствения ти живот значи да се направиш доброволно зависим от този друг. А никой не се впечатлява от зависимите хора.

5.Отлагането – отлагането е грешка, произтичаща от всички изброени по-горе. Да отмине финансовата криза, да се омъжа/разведа, да тръгнат децата на училище, да дойдат по-добри времена… Истината е, че отлагането е производна на страха от поемане на отговорност. Ако искаш нещо наистина силно, можеш да го съчетаеш с развод, брак, детска градина и всичко останало. Иначе докато мине кризата и децата са вече в пети клас, никога няма да настъпи идеалният момент да направиш каквото и да е. Поеми отговорност без да отлагаш, защото идеален момент не съществува!

Психическото възстановяване при жената след раждането, следродилната депресия и намирането на баланса – психологът Лена Лалчева и актрисата Йоана Буковска на гости на „Здравето отлизо“ по Канал 1. Видео от предаването тук:

ДЕТСКОТО САМОЧУВСТВИЕ, САМООЦЕНКА, ОТГОВОРНОСТ – КАК ДА ГИ ИЗГРАДИМ?

Що е то самочувствие? Самото име подсказва, че става въпрос за това как се чувстваш самият ти. Но ако беше толкова просто, това нямаше да играе такава основна роля в целия ни живот. Днес можем да се чувстваме добре и щастливи, а утре немотивирани и меланхолични. А тези усещания биха повлияли само конкретния ден, не целия ни живот.

Явно става въпрос за нещо по-дълбоко и значимо, а именно – за онова, което мислим за себе си; за възгледите и убежденията за самите нас, които носим дълбоко в себе си, доста често без да осъзнаваме. Защото начинът, по който се чувстваме, определя до голяма степен онова, което правим. А той самият зависи от онова, което мислим. Т.е. нашите мисли, чувства и поведение са неразривно свързани. Именно това кълбо от мисли, чувства и поведение ни определя като личности и като индивиди. Всеки избор, който правим, всяка наша постъпка и цел всъщност са повлияни от онова, което мислим за себе си и как се чувстваме вследствие на това.

Самочувствието и самооценката ни са пряко свързани с детските ни години. Онези мигове, от които нямаме съзнателни спомени още от първите месеци на  новороденото дете. Най-прекият отговорник за нашето самочувствие е разбира се, майката. Таткото е на второ място и веднага след него се нарежда кръга на голямото семейство – баби и дядовци, братя и сестри; следват учителите в детската градина и всички възрастни, които са играли важна и значима роля в живота ни. Най-близките приятели в детството също имат своето място. Всеки един от изброените играе важна роля в изграждането на нашето самочувствие и самооценка. Да започнем с майката и бащата. Представете си едно дете, навършило първата си годинка, което се опитва да постави кръгла или квадратна фигурка на правилното й място в пъзел или друга играчка. Първите му опити често са неуспешни и са придружени от хвърляне на „лошата” фигурка и недоволна гримаса. Ролята на майката е нежно да помогне на малката ръчичка да постави фигурката на правилното място и да ръкопляска възторжено когато това се случи. Всеки следващ опит на малкия човек ще става все по-успешен и той интуитивно ще се обръща към мама със светнали очички за ново ръкопляскане и форма на одобрение. Ще има обаче и падащи фигурки и неточни попадения, когато от майката се очаква поощрение и вербален и невербален израз на „Ти можеш да го направиш, знам, че ще успееш!”. Именно така малката личност се учи, че дори и нещо да не се получи от първия път, следващия път ще стане. Именно това е поощрението, което трябва да дава майката всеки път, независимо от успеха или неуспеха. По този начин малкото дете се научава, че то може да се справи с нещата – първо с фигурките, после с детската пързалка, накрая с писането и четенето.

Израствайки, ние създаваме собственото мнение за себе си на основата на онова мнение, което показват важните и значимите фигури около нас. Постоянно критичната майка, която винаги изисква повече от детето си с цел да го мотивира, доста често постига обратния ефект – отглежда едно неуверено дете, което се превръща в неуверен в силите си възрастен. Майката, която винаги гледа да помогне на детето си при всяка срещана трудност или го обгрижва прекалено, също възпитава дете, което не усвоява уменията за самостоятелно справяне и в бъдеще време не може да бъде самостоятелна и успешна личност. Така че пред майките стои трудната задача да намерят деликатния баланс между мотивацията, похвалата и умението да оставиш детето си да се изправи само след падането. Трудната задача да можеш да потиснеш порива си да помогнеш на детето си в моменти, в които знаеш, че то трябва да се справи с нещо без теб. Задачата да бъдеш родител, приятел, мотиватор и настойник. Да слагаш граници на любовта си понякога, на емоциите си често и на критиката си винаги.

В кабинета ми идват млади момичета и момчета, които са силно неуверени, с ниско самочувствие и изразена тревожност. В момент, в който са на прага на търсенето на себе си и на оформянето си като личност. Нерядко те са придружени от майки, които в стремежа си да ми разкажат всичко за децата си, пропускат да ги попитат те самите как се чувстват. Майки, отдадени и погълнати от мисълта за детето си, но по погрешния начин – начин, изцеждащ и задушаващ и майката, и детето. Наскоро майка на дете с изявено проблемно поведение отговори на предложението ми за спорт, каназилиращ излишната енергия на детето с репликата: „Добре, ще сменя спорта!“ Тя забрави да каже: „ Ще попитам сина си какво мисли за това.“ Много родители от позицията си на възрастен смятат, че те най-добре знаят какво е добро за децата им. И са прави, но всяко решение може да бъде поднесено на детето по начин, който му позволява да участва в него. Начин, който позволява на детето да почувства мнението си важно и ценено. Децата, независимо колко са малки, имат право на избор и могат да избират. Ние сме длъжни да им дадем право да участват в решенията, които касаят самите тях. Когато даваме на детето си възможност за избор, ние го учим да взема решения, да бъде самостоятелно и в крайна сметка да бъде уверено. То се научава, че трябва да носи отговорност, да разчита на решенията си и че има неща, които зависят от него. Всичко това го прави една по-самостоятелна и уверена личност в бъдеще, а това значи и по-успешна. Какво от това, че синът ни няма височината за професионален волейболист, ако това е мечтата му сега и той е силно увлечен от волейбола? Тази мечта след 5 години ще придобие друга форма, а дотогава детето ни ще я бъде изживяло и без ние още сега да му казваме: „Нямаш шанс, прекалено нисък си!“

Да оставим на децата си правото да имат собствени мечти, без да им натрапваме своите. Пътят към отговорността и увереността минава през решенията, избора и свободата на детското мнение и мечти. През умението да бъдеш плътно до детето, когато си нужен и да поддържаш дистанция, когато трябва. И всичко това, с много любов…