Социална фобия
Фобията представлява граничещ с патологията, натраплив, ирационален и силен страх към специфичен обект, определена дейност или обстоятелство. Този страх се разпознава от самия индивид като ексцесивен и безпричинен, но когато се превърне в натрапливо състояние, стане значим източник на безпокойство и започне да оказва влияние върху социалното функциониране на индивида, се приема за психично нарушение.
За повече информация виж „Помощ, имам фобия“
Виж също: Разговор за фобийте с психотерапевта Лена Лалчева в „Денят започва“ по БНТ
Участие в „Денят отблизо“ – разговор, посветен на фобийте
За записване на час за психотерапия при фобийно разстройство: 0877 07 39 36; 0889 07 39 36
Изисквания за поставяне на диагноза според Международна класификация на болестите Х ревизия /МКБ Х/
F40.1 Социални фобии
Те често започват в юношеството и се центрират около страх от критично отношение от страна на други хора в сравнително малки групи (противоположно на тълппите), обикновено водещ до избягване на социални ситуации. За разлика от повечето други фобии, социалните фобии се срещат еднакво често при мъжете и жените. Те може да са дискретни (т.е. ограничени до хранене на публични места, говорене пред публика, срещи с противоложния пол) или дифузни, включващи почти всички социални ситуации извън семейния кръг. От значение може да е страхът от повръщане на публично място. Директната конфронтация очи в очи може да е особено стресираща в определени култури. Социални фобии обикновено са съпроводени с понижена себеоценка и страх от критика. Те могат да се проявят като оплаквания от изчервяване, треперене на ръцете, гадене или позиви за уриниране. Пациентът понякога е убеден, че една от тези вторични прояви на тревожност е основният му проблем; симптомите могат да се задълбочат до пристъпи на паника. Избягващото поведение често е много отчетливо и в екстремни случаи може да доведе до почти пълна социална изолация.
Диагностични указания
За да бъде поставена със сигурност тази диагноза, трябва да са изпълнени следните условия:
(1) Симптомите – психологични, поведенчески или вегетативни – трябва да бъдат първична проява на тревожността, а не вторични по отношение на други симптоми като налудни или натрапливи мисли;
(2) Тревожността трябва да бъде ограничена до или да доминира в конкретни социални ситуации;
(3) Фобийните ситуации се избягват всеки път, когато е възможно.