Category: Зона за родители

Да създадем живот пълен с мечти. Мечтите стават цели.

Като родители, ние осъзнаваме огромната значимост на нашето поведение  и отношение върху бъдещето на детето. От нас зависи не само физическото му оцеляване през първите години, но и цялото му бъдещо развитие и реализация в живота. Всеки от нас иска най-доброто за детето си, и през повечето време всеки от нас прави най-доброто, на което е способен като родител. Докато вървим по този път заедно с децата си обаче, допускаме една съществена грешка, която остава незабелязана. Ако искаме най-доброто за детето си, тогава защо в речника ни през първите години от живота му преобладава думичката „Не”. Не, не можеш да сипваш вода в кофичката с пясък. Не, не може да смесваш брашното със сок от ябълка. Не, не е разрешено да играеш с пластмасовата чаша, намерена на площадката пред блока.

Животът на детето през първите му години е изпълнен с „Не-та”, със забрани и с неща, които не трябва да прави. Разбира се, има предмети и дейности, които са опасни за него, но защо не заменим не-тата с да. Едно от основните знания, които се преподават при работа с деца с хиперактивност и дефицит на вниманието е да казваме на детето това, което трябва да прави, вместо онова, което не трябва. „Моля те, ходи!” вместо „Не тичай!” например. Същото можем да приложим при всяко едно дете. Дори трябва! Думичката „Не” и отрицанието обикновено засилват интереса към забранената дейност или предмет и провокират любопитството на детето именно към забраненото. Насочването на вниманието към желаното и разрешеното няма да засилят интереса към забраненото, а ще насочат вниманието му в нова разрешена посока. И това е само една допълнителна полза. Основното е, че ние спираме със забраните. Онова, от което детето ни се нуждае за да стане един активен и деен възрастен е „Да”.

Когато моят син види самолет /а всички деца се взират с вълнение в оставящите дири в небето самолети/, обикновено пита „Мамо, аз може ли да се кача на самолет?” Моят отговор е: Когато пораснеш, можеш дори да станеш пилот на самолет. Първият път чух: „Наистина ли? И аз да го карам?” Да, наистина. Можеш да станеш всичко, което поискаш. Можеш да караш самолет, кораб или дори совалка и да се качиш с нея на луната. Синът ми ме гледа въодушевено с блясък в очите и предполагам, че в съзнанието му се оформят красиви идеи как може да се качи на луната или на някоя звезда. Разбира се, мечтите при децата се променят. След една или две години ще ме попита как може да стане капитан на подводница, треньор по плуване или актьор. Миналата година искаше да бъде рокер и да кара мотор. И ние трябва да подкрепим всяка такава идея. Защото именно нашето разрешение или забрана карат детето да мечтае. А всяка една мечта рано или късно се превръща в цел.

Повечето малки момченца се впечатляват от камионите за смет, с които се почистват контейнерите. Толкова са големи, цветни и се различават от всички други камиони. Или от цистерните за горива или бетоновозите. Без съмнение, ако сте родител на момче, ще ви се наложи да чувате, че когато порасне голям, вашият прекрасен наследник ще кара такъв камион. Вие ще направите ужасяваща физиономия към таткото и ще започнете голяма реч как шофьорите на такива камиони стават по тъмно сутринта, колко мръсни и прашни се прибират вечер и как това не е работа за детето ви. Единственото, което детето ви ще чуе обаче, ще бъде „Не, това не можеш да го направиш”. То ще чуе, че вие не одобрявате едно негово желание, значи не одобрявате него самото. Ако често се налага детето ви да чува това, може и да повярва, че нищо от това, което иска не е приемливо за вас. Или че не може да го направи. А ние искаме детето ни да вярва, че може всичко.

Когато детето прави къща на средата на хола и е затрупало уютния ни дом с възглавници и столове, ние обикновено нямаме търпение всичко да приключи и обясняваме, че това са възглавници за дивана, а не са тухли или стени. Във въображението на детето то е строител, а това са материалите му, с които строи прекрасни големи сгради. Оставете го да мечтае, едни ден наистина може да стане архитект или строител и да проектира и построи голяма сграда. От вас се иска само да позволите малко безпорядък в хола и да не казвате „Не”.

Същото е и с раздробяването на новата играчка на малки парченца. Във въображението си детето ремонтира новата кола. То не я чупи. Ако смесва сол със сладко от ягоди и въодушевено обяснява как ще стане главен готвач когато порасне, а вие го виждате като мениджър в голяма корпорация, не изпадайте в ужас. Това е само едно желание, което понякога трае 3 минути,а понякога 3 месеца. Истинската професионална ориентация идва едва в юношеските години, а доста често и след това. Единствено спортистите, музикантите и различните творчески професии изискват толкова ранна ориентация и тя рядко е осъзнато желана от самото дете. В повечето случаи родителите са тези, които насочват детето към подобно поприще, докато то още е съвсем малко.

Ако сте родител на момиче, може да чуете, че иска да стане детегледачка, защото й харесва да бута количката на малката си кукла или да й подава биберона и да сменя дрехите й. Може да се изненадате, че малката ви принцеса иска да стане фризьор, защото много обича да прави плитки с найлоновата коса на куклите си. А вие мечтаете тя да стане балерина или лекар. Не казвайте „Не”. Оставете детето да мечтае, защото за него е важно да знае, че може да прави всичко, което поиска. Именно осъзнаването, че всичко е възможно кара децата да вярват в собствените си стремежи, повдига самоувереността им и отваря пред тях необятни възможности. Как едно дете да вярва в себе си и да е убедено в успеха си, ако ние винаги сме казвали „Не”?

Именно нашето „Да” подсказва на детето, че първо: възможно е да постигне всичко, което  поиска. И второ: ние вярваме в неговите възможности. Ако най-важните хора вярват в твоите възможности, това не означава ли, че ти наистина можеш да го направиш? Именно това е, което трябва да предадем на децата си – вярата във възможностите им. Останалото ще го направят те самите, когато пораснат. А дотогава ние трябва да изтърпим всички строителни и готварски умения в хола или кухнята си, да подкрепяме мечтите им, дори и когато те са абсурдни и да покажем на децата си, че всичко е възможно. Че те могат всичко. Защото наистина е така.

Да възпитаваме, без да унижаваме детето

Днес ще разгледаме друга често срещана грешка при отглеждането и възпитанието на детето – а именно унижението, което родителите неволно причиняват, понякога без дори да разбират за това.

Доста често след поредната пакост, която малкият човек направи вкъщи, ние укорително размахваме пръст и с назидание напомняме за случилото се поне още няколко дни. Разказваме на другите майки на детската площадка, на роднините и приятелите по телефона и на съседите пред блока как малкият ни палавник е обърнал цяла чиния със спагети в ресторанта или е разлял мляко върху току-що сложените чаршафи на леглото. Как сме потънали в земята от срам пред сервитьора и повече никога няма да стъпим в това заведение. Още по-лошо е, ако разказваме на всички, че „Ето, нощес пак се изпусна в леглото….“ и „Как може Диди от 3тия етаж да пишка на гърне, а ти – големия батко, да не успяваш!“

Друг вариант на унижението е когато на парти по случай рожден ден на приятелче, вашият малчуган не иска да отиде сам в залата за игра, сгушил се е във вас и не ви оставя на мира, а вие отегчено натяквате: „Как всички други деца си играят сами, само ти не се пускаш от полата ми… Отиди при децата, няма да те изядат!“ Веднъж на детската площадка, когато всички деца ядаха сладолед чух една майка да отговаря на всеослушание: „Ники е наказан и затова няма да яде сладолед“, докато синеокия Ники стоеше до нея, гледаше тъжно и очичките му се напълниха със сълзи. Ники знае, че е наказан и че е направил грешка – няма нужда да го оповестявате пред всички. Това звучи като: „Вижте Ники колко е лош, заради лошотията си сега няма да получи сладолед.“

Всяка от горепосочените реплики от страна на родителя унижава детето пред останалите хора. Докато ние си мислим, че то си стои кротко до нас и не обръща внимание на разговорите ни с другите, детето всъщност попива всяка информация и тя му въздейства. Когато публично съобщаваме за белите, които то прави, ние всъщност публично заявяваме колко палаво, непослушно и разочароващо е детето ни. Ако вас ви критикуват пред всички колеги, как ще се почувствате? Ето така се чувства и детето ви, докато вие се оплаквате, че всяка нощ той или тя се напишкват в леглото.

Всеки път, когато критикуваме детето си пред други хора, оплакваме се от него или споделяме за нещо, което ни тревожи във връзка с детето ни в негово присъствие, ние всъщност даваме посланието на детето си: Виж колко си разочароващ и аз искам всеки да го знае. Ние всъщност му казваме: Аз не съм доволна от теб! Не искам такова дете! Искам друго – послушно, кротко и добро дете – което не разлива мляко, държи се добре в ресторанта, успява да кара триколка от първия път и е родено, научено да пишка в тоалетна чиния. Всичко това кара детето да се чувства недостатъчно добро, проовалило се и лошо. Въздейства върху самочувствието му пред другите хора, върху самооценката му и оказва влияние върху развитието му в бъдеще. Ако ние действаме по този погрешен начин, можем да очакваме след известно време детето ни да стане твърде плахо и неактивно с останалите деца или обратно – агресивно и доминиращо на всяка цена. Първото е следствие от ниската самооценка и води до липса на активност, страх и тревожност дали няма да направи нещо погрешно /отново/, което да доведе до оплаквания и натяквания от майката; второто – агресивното поведение – ще бъде отговор на критикуването и унижението от страна на родителя: така или иначе аз все съм лошия, нека наистина да бъда лош, за да съм първи /най-добър/ поне в нещо, дори и това да е лошото поведение.

За да не допускаме тази грешка е нужно да се държим с детето като с отделна, самостоятелна личност. Да окуражаваме доброто му поведение, а не да критикуваме и натякваме лошото. Да го хвалим пред всички останали, и да оставим забележките за насаме, и то еднократно. Не е нужно на всеки 20 минути да напомняме, че то вече веднъж е разляло сок на пода и сега няма да му даваме да сервира чашата си, докато не се научи да не разлива. Похвалата пред другите хора, направена пред детето, му казва: Мама се гордее с мен! Мама се радва, че аз съм най-доброто дете! За мама аз съм най-добър, красив, умен и т.н. Кое дете няма да иска да зарадва мама отново с добро поведение, ако вижда колко е щастлива мама от това? Окуражаването и похвалата могат да стимулират желаното поведение у детето, докато критиката ще стимулира лошото поведение.

Често срещана грешка в детските заведения – градини и ясли – е наказването на децата. Отделянето на детето от групата, на самостоятелно столче извън кръга за игра, всъщност му въздейства като висяща на врата табелка „Аз съм наказан“. „Аз съм наказан“ се превръща в „Наказан съм, защото правя лоши неща“, което детето чува като „Аз  съм лош“. Всичко това, ако се случва регулярно, кара детето да усвои за себе си мнението, че то наистина е лошо. От там нататък за него не остава нищо друго, освен да затвърди това мнение. Щом всички ме смятат за лош, значи наистина съм такъв.

Виковете и натякването вкъщи също въздействат на детето унизително. Не е нужно след като детето е разсипално брашно по целия кухненски плот или е изпръскало със сок чисто новата ви риза да крещите: „Виж какво направи! Не те ли е срам?!?“ Репликата „Не те ли е срам?“ показва на детето, че трябва да се срамува от постъпката си. Че тя е нещо много лошо и че то е достойно за срам заради нея. Всъщност разливането на сок е нормално за децата, които все още нямат изцяло развита моторика и координация на движенията. Ако не искате детето ви да разлива сок, трябва да му дадете специална чаша или вие да му държите сока. Във втория случай детето няма да се научи да държи чашата си само и ще очаква от вас да го правите вместо него до постъпването  в детската градина, така че това не е добра идея.

Уважавайте детето като самостоятелна личност – не го унижавайте пред другите или насаме, не отговаряйте вместо него, ако то може да говори и не взимайте решения, които то само може да вземе. Не разгласявайте грешките му на всеослушание, не го критикувайте пред други хора, не му лепвайте етикета „Аз съм лош“. Ако искаме да накараме една птица да лети, трябва да я учим да разпери крилата си, а не да ги подрязваме. Всяка критика всъщност подрязва крилете на вашето дете; всяка похвала го прави все по-уверено и му дава самочувствие.

* Статията е написана по реални преживявания на една майка и няма претенции да бъде с професионално звучене.

В живота на всеки човек идва момент, в който се появява желание да стане родител. Ако това желание е добре обмислено и планирано, обикновено се очаква, че родителството ще е приятен и спокоен процес. А и нали хората казват, че това е най-хубавото нещо на света. Тук ще разгледаме родителството от гледната точка на жената, а именно – майчинството. Какво се случва с жената непосредствено след раждането и как по-лесно тя да се адаптира към новата ситуация в семейството. Ако сте мъж, то можете да прочетете тази статия, за да знаете какво изпитва половинката ви и как да й помогнете в тези трудни за нея моменти.

Напоследък се наблюдава тенденция към все по-късно майчинство – съвременните жени предпочитат първо да подсигурят професионалното си развитие и финансовата си обезпеченост и тогава спокойно да се отдадат на отглеждането на детето си. По-зрялата възраст обаче наред с по-отговорно отношение към бременността и майчинството предполага и по-тежко изживяване на всички физически и психически промени, съпътстващи тази промяна. Причините за това са както в хормоналните промени на по-зрелия организъм, така и поради факта, че по-възрастната жена има улегнал и типичен начин на живот, с който й е по-трудно да се раздели.

Ще оставим физическите промени на майчинството на медицината, и тук ще разгледаме психическите трудности, с които се сблъсква жената, когато стане майка. За тези промени е изписано и изговорено много и те са известни като т.нар. следродилна депресия. Не всички жени се сблъскват с нея, но голяма част от майките я изживяват и този процес усложнява и майчинството, и осъществяването на топла и здрава връзка с новороденото още в самото начало.

И така…., какво да очаквате, ако ви предстои да станете майка или вече сте станала, но не успявате да се радвате на случващото се? Следродилната депресия обикновено настъпва след пристигането ви вкъщи и поемането изцяло  на грижите за новороденото. Обичайните симптоми са тъжно настроение и плач. В плач можете да избухнете както поради някаква реална причина, така и напълно безпричинно. Ако бебето плаче, най-често майката в депресия плаче заедно с него. Ако пък всичко с него е наред, вида на мръсната къща, която обикновено сте свикнали да поддържате в изряден вид, може да ви разплаче. Бихте могли да се дразните от всички бебешки вещи, разпръснати из целия ви дом. Може да изпитвате усещането, че сте се заели с непосилна задача, с която кой знае как всички останали жени се справят, но явно вие не успявате. Може да не понасяте мисълта, че от тук насетне в къщата винаги ще са разхвърляни детски играчки, биберони и пелени. Нормално е дори да стигнете до там, че да мислите, че с вашия живот е свършено и в бъдеще ще сте само майка, но не и жена, не и личност. Промяната, с която се сблъсква жената след раждането е толкова голяма, че е допустимо да имате усещането, че оттук нататък няма да имате време за себе си и за собствените си интереси. Именно от това усещане произтича и съзнанието, че животът ви е свършил и се появява желанието да върнете времето назад. От това желание неизменно следва и чувството за вина, което ви напомня, че за новия малък член на семейството вие сте най-важния човек, а всъщност не можете да се справите  с това. Съзнанието, че всички останали някакси се справят с това, а вие не успявате, ви кара да се чувствате виновна, некадърна и лоша. Мисли от рода на „Не ставам за майка”, „Това не е за мен”, „Защо никой не ме предупреди, че е толкова трудно” неизменно съпътстват живота на майката в депресия.

От особена важност за справянето с всички тези негативни усещания и състояния е присъствието и подкрепата на близките. Партньорът е най-важния човек, от чиято емоционална подкрепа има нужда младата майка, и разбира се, чисто физическата помощ на някой друг близък. Заедно с новия член на семейството възникват и много нови задължения, така че старите физически дейности по обгрижване на дома и домакинството е желателно да бъдат поети от някой друг, поне временно. По отношение на таткото, който също е изправен пред предизвикателството да се справя с много нови реалности, то той трябва да знае, че на майката й е в пъти по-трудно, отколкото на него. Жената със следродилна депресия има нужда от непрекъсната демонстрация на любов и внимание. Фактът, че тя се чувства неспособна да се справи с новите си задължения е задължително изискване таткото да й демонстрира, че тя всъщност се справя и то много добре. /татковци, дори и това да не е истина, излъжете – майката в този момент има нужда от тази лъжа/. На младата майка й е необходимо време, за да свикне с новороденото, с къщата, пълна с пелени и бебешки шишета, с безпорядъка, който цари в първите дни, докато още не сте се научили да се грижите един за друг с малкия нов член на семейството.

Всички тези симптоми обаче имат своя край. При някои жени положителната промяна настъпва след 2 до 3 седмици, при други е необходимо повече време. Именно това е нещото, което младата майка не трябва да забравя и което ще й помогне да понесе по-лесно този труден период.

Като завършек ми се иска да кажа няколко думи, отнасящи се и до двата пола. Да си мислиш, че си готов да станеш родител в повечето случаи няма нищо общо с онова, което се случва след като родителството стане факт. Цялата готовност от преди това се изпарява и виждаш, че всъщност реалността е много различна. Целият ти живот се променя и за теб промяната е толкова по-трудна, колкото по-дълго време си живял с навиците си преди това. Т.е. с възрастта и на двата пола им става все по-трудно да променят живота и навиците си и да напаснат ежедневието си с това на малкият нов член на семейството. И точно когато и на таткото, и на майката им се струва, че това е най-трудното предизвикателство, с което са се заели, и че може би няма да се справят… точно тогава идва денят, в който започвате да успявате, да се обичате, да свиквате един с друг……., да следите първата усмивка, първия сънен поглед, първия звук на малкото си човече…….. и разбирате, че вече сте родители, и че се справяте успешно. Просто ви е било необходимо малко време, за да влезете в новата си роля.