Писмо до себе си – Прощавам ти, мое Аз!

Умеем ли да си простим?

Умеем да се извиняваме на другите и молим да ни бъде простено когато сме сбъркали. Често изпитваме вина и казваме на другите, че съжаляваме. Извиняваме се и молим за прошка. Умеем ли обаче да прощаваме на най-важната фигура в живота си – а именно – на самите себе си?

В кабинета си срещам хора, които години наред страдат от чувство за вина и угризения, с които не могат да се преборят. Позволяват на това да ги измъчва ежедневно и  въпреки усилията им да го избутат някъде в тъмните кътчета на съзнанието си, то повдига рога всеки път, когато му се удаде възможност. Защо не си позволяваме да простим на себе си и как да го направим? Защото да си простиш е важно, градивно, освобождаващо и нужно, жизнеутвърждаващо. Да простиш не означава да се съгласиш с постъпката или да я оправдаеш – означава да живееш с мир в себе си. Да простиш на другия или на себе си означава да се освободиш от обвиненията, срама, гнева, нападателните мисли. Да простиш е рецепта за щастлив живот. Как да го направим?

Отделете няколко часа за себе си на тихо и спокойно място. Върнете се назад в годините и вижте кои са хората и действията, които са ви наранили. Отделете внимание на собствените действия, за които все още чувствате вина. Потопете се в болката и тъгата, които те ви носят. Поплачете. Позволете да ви боли и да изживеете тези чувства за последно. И след това напишете едно писмо. Писмо до себе си.

Здравей, мое Аз!

Странно ми се струва да пиша такова писмо, но знам, че е нужно и важно да го направя. Знам, че години наред те карам да живееш със смазващо чувство за вина, угризения и упреци. Че страдаш всеки ден заради липсата на обич в детството. Заради това, че вечно се чувстваше виновна и недостатъчно добра, защото родителите ти нямаха време за теб. Защото вечно беше при баба и дядо, вместо с тях. Знам, че си им ядосана. Сега вече си голяма и разбираш, че вината не беше твоя. Но все още я чувстваш. Все още се чувстваш недостатъчно добра и умна за тях. Все още усещаш, че те обичат повече брат ти/сестра ти. И прекарваш цял един живот, за да им докажеш,  че заслужаваш любов. И си им гневна, но и се срамуваш. Защото човек трябва да обича родителите си, а не да им се гневи. И вината от това те задушава. Тя те кара наистина да се мислиш за лош човек. Стига толкова, време е да спреш! Днес ще ти простя. Ще простя на тях, затова, че бяха лоши родители. Бяха лоши родители, защото не са знаели как да бъдат добри. Те никога не са били на училище за родители. Такова училище няма. И са ми дали толкова, колкото са могли. Не беше достатъчно. Но аз не мога да променя миналото, но мога да променя начина, по който го възприемам. Избирам да им простя и да приема. Избирам да живея без болката от тяхното поведение и да без да се доказвам всеки ден. Избирам щастието и освобождението.

Избирам да простя на себе си. За всичко, което съм направила или не съм. За онова, че в детските години бях пълничко дете и никой не искаше да ми бъде приятел. Мислех, че вината е моя и има нещо сбъркано в мен. Сега вече знам, че аз бях нормално дете и заслужавах любов и приятели. Сега вече се обичам.

За това, че мразех сестричката ми, когато бях на пет. Исках цялото внимание за себе си, а тя ми го отне.

За това, че завиждах на отличниците в училище.

За това, че един ден в училище похарчих последните пари на семейството за шоколади.

За това, че не успях да вляза в университета.

За това, че първият ми съпруг се оказа грешка.

За това, че преди години нараних силно една близка приятелка.

За това, че не винаги успявам да съм съвършената майка.

За всичко, за което се обвинявам всеки ден и което не ми позволява да живея в мир. Защото аз заслужавам щастие.

Прощавам ти, мое Аз! Защото заслужаваш най-доброто и защото си уникална. И защото те обичам!